"
Една млада жена си вървяла по центъра, когато без да иска настъпила Вълшебното Лайно. Изведнъж се озовала назад във времето – далеч в каменната епоха. Гледа планини, гори, диви животни... Много се уплашила. Тръгнала покрай един поток да търси хора. Вървяла няколко дни, а нощите прекарвала завита с листа и клони. Една сутрин забелязала пушек до някаква пещера. Гладна и премръзнала се затътрила с последни сили към мястото. На входа седял праисторическият човек. Приличал на бизон – едър мъж, брадат, с дълга гъста коса. Чоплел кокали пред огъня. Като видял момичето, скочил с каменната си брадва в ръка:
- К’ва си ти, ма?
- Изгубих се, господине. Моля те, вземи ме да живея в твоята пещера! – примолила му се девойката.
- Мах’са от тука, ма. – отвърнал грубо ловецът с тежкия си глас.
- Моля те, моля те, ще се грижа за теб, ще пера кожите, ще ти чистя, ще ти готвя, ще поддържам огъня... само ми позволи да остана при теб.
- Не, разкарай се. Не ми трябваш.
- Много те моля, гладна съм и ми е студено. Страх ме е от дивите зверове, не ме оставяй сама!
Праисторическият човек я съжалил и пуснал девойката вътре. Взел си копието, лъка, стрелите и поел на лов. Обърнал се назад, а тя весело му махала. Вечерта се прибрал, носейки на рамо убита сърна. Пещерата била подредена, кожите изпрани, огнището преместено на по-уютно място, така че да се виждат рисунките на стопанина... женската ръка личала навсякъде. В каменната тенджера къкрела ароматна чорба, а в дървената паница имало сок от ферментирали круши. Първобитният човек отрязал единия бут на животното, а тя опекла месото с набрани по-рано подправки и грудки. Пийнали, хапнали (тя му направила забележка да не мляска като свиня). Поговорили си. Гледали с усмивка все още младото рохко небе. Станало късно. Легнали завити под новия козешки юрган. Той захъркал, тя го прегърнала, той се обърнал, тя го целунала. Последвало сношение с мозъчни изригвания. На сутринта ловецът станал рано. Замислен седнал до димящото огнище. Погледнал надолу и казал на себе си:
- За това ли си служила, кожена пръчице?! А аз цял живот да чупя костенурки с тебе?!
- К’ва си ти, ма?
- Изгубих се, господине. Моля те, вземи ме да живея в твоята пещера! – примолила му се девойката.
- Мах’са от тука, ма. – отвърнал грубо ловецът с тежкия си глас.
- Моля те, моля те, ще се грижа за теб, ще пера кожите, ще ти чистя, ще ти готвя, ще поддържам огъня... само ми позволи да остана при теб.
- Не, разкарай се. Не ми трябваш.
- Много те моля, гладна съм и ми е студено. Страх ме е от дивите зверове, не ме оставяй сама!
Праисторическият човек я съжалил и пуснал девойката вътре. Взел си копието, лъка, стрелите и поел на лов. Обърнал се назад, а тя весело му махала. Вечерта се прибрал, носейки на рамо убита сърна. Пещерата била подредена, кожите изпрани, огнището преместено на по-уютно място, така че да се виждат рисунките на стопанина... женската ръка личала навсякъде. В каменната тенджера къкрела ароматна чорба, а в дървената паница имало сок от ферментирали круши. Първобитният човек отрязал единия бут на животното, а тя опекла месото с набрани по-рано подправки и грудки. Пийнали, хапнали (тя му направила забележка да не мляска като свиня). Поговорили си. Гледали с усмивка все още младото рохко небе. Станало късно. Легнали завити под новия козешки юрган. Той захъркал, тя го прегърнала, той се обърнал, тя го целунала. Последвало сношение с мозъчни изригвания. На сутринта ловецът станал рано. Замислен седнал до димящото огнище. Погледнал надолу и казал на себе си:
- За това ли си служила, кожена пръчице?! А аз цял живот да чупя костенурки с тебе?!
141 прегледа